Jump to content

cyberfan

Потребители
  • Posts

    4,926
  • Joined

  • Days Won

    16

Reputation Activity

  1. Like
    cyberfan reacted in Деян Ловрен (Лион)   
    За разлика от доста други Ловрен е преживял война, така че не е ясно дали и доколко е warrior.
  2. Like
    cyberfan reacted in Луис Суарес (Гремио)   
    ^

    Относно Коутиньо и Стъридж:
    [spoiler]Новите момчета, Даниел Стъридж и Филипе Коутиньо, донесоха огромна промяна. Филипе беше фантастичен. Напълно промени играта ни. Той е този, който ни даде увереност да владеем топката, защото техническите му умения са толкова добри. Просто знаехме, че няма да я загуби, знаехме, че ще успее да даде правилния пас. В първите си мачове за клуба се уморяваше твърде бързо, и се налагаше да го сменят, понеже идваше от първенство, в което не се набляга толкова на физическата игра, пък и не беше играл достатъчно често. Но още тогава можеше да забележиш, че е нещо по-специално. Бяхме наистина впечатлени от него, още от първия ден.

    Междувременно, Даниел щеше да се превърне в най-добрия партньор, който съм имал в кариерата си. Бях го гледал да играе в Челси, макар че, да си призная, изобщо не знаех че е бил в Манчестър Сити. Освен това, нямах идея че баща му е бил футболист. Но го бях виждал как играе и го харесвах. Виждах, че може да направи разликата. Когато го видях да тренира, оценката ми за уменията му се повиши. Знаех, че е бърз, но начините, по които можеше да вкарва, направо ме изумиха. Всеки изстрел влизаше във вратата. Всеки път. Той имаше талант и Ливърпул му даде възможност, която не беше имал в Челси. И това го амбицира да се представя на ниво. Първия път, когато говорих с него на Мелууд, той ме изненада с думите "Заедно - ти и аз - можем да постигнем нещо голямо тук". Обикновено всеки се опасява, че новите попълнения ще се конкурират с него за титулярното място, и аз не съм по-различен. Нито пък, по мое мнение, Даниел.

    Не смятах, че е нормално нов играч да бъде толкова самоуверен, колкото него в онзи ден, и аз моментално се зачудих "Защо ми го казва това?". Но още тогава той беше осъзнал, че двамата трябва да работим заедно. Той имаше правото да се тревожи, да си мисли "Луис е номер 9, явно и тук няма да имам особено много възможности, както и в Челси". Вероятно си го е мислил в началото. Знаел е, че ще трябва да чака шанса си, че няма да може да заиграе до мен от първия ден. И в началото ние наистина не играехме винаги заедно. Но Брендън ни искаше и двамата в отбора и Даниеъл знаеше, че се нуждаем от неговата помощ. Ние също го знаехме.[/spoiler]

    Относно лятото на 2013 г. и офертата от Арсенал:
    [spoiler]Желанието ми да напусна, през лятото на 2013 беше следствие на няколко неща. Предния сезон не бяхме се класирали за Шампионската лига. Бях наказан за 10 мача, за ухапването на Иванович и отново се бях превърнал в Обществен враг номер едно. По това време не можех дори да заведа дъщеря си в парка на спокойствие. Аз и семейството ми бяхме като обсадени от папараците. Смятам че повечето хора не биха се справили с това количество негативно внимание. Това наистина ме тревожеше и безпокоеше живота на най-близките ми хора. Аз не съм робот и също си имам чувства. И по това време основно се чувствах нещастен.

    Бях се уморил да се гледам по вестниците през цялото време. Бях се уморил от "Сурез това", "Суарез онова". Бях уморен от надути коментари за действията ми. Ако не беше Министър Председателят, тогава щеше да е треньорът на този или онзи отбор и аз просто си мислех "Не издържам повече. Трябва да се махна." Исках просто да избягам от Англия. Мислех си, че Софи, децата и аз, ще се чувстваме по-добре някъде другаде.

    Бях наясно, че съм извършил нещо нередно на терена. Бях приел наказанието си, бях се извинил. И въпреки всичко, критиката не спираше. Не виждах изход. Смятах, че ще е невъзможно да се върна да играя отново в Англия. Мислех, че напускането на страната, е единственото решение.[i] [/i]

    Освен това, продължавах да не играя в Шампионската лига. Наближавах двадесет и седмия си рожден ден и ми предстоеше още един сезон, извън най-силния турнир в Европа. Знаех, че в контракта ми има клауза, която ми даваше право да си договоря трансфер, ако Ливърпул не се класира за Шампионската лига, и някой отбор предложеше 40 милиона паунда.[i] [/i]Така че имах причини да напусна. Имах и законното право, да го направя. И ако можеше да се вярва на слуховете, имаше отбори, които се интересуваха от мен. Оставаше агента ми - Пере Гуардиола - да проучи какви възможности имам. Не му беше лесно. Аз бях човека, който току-що е бил наказан за 10 мача, задето е ухапал някого, и само година преди това е бил обвинен, че е расист. Струва ми се, че някои големи отбори се притесняваха, че ще им донеса само проблеми, и ще накърня имиджа им. Част от мен си мислеше: "Съдете ме по това, което показвам на терена", но от друга страна инцидента с ухапването се беше случил точно на терена. Няколко клуба се интересуваха от мен, но само един направи официална оферта над границата от 40 милиона - Арсенал. Нещата не ставаха по-прости, и колкото повече мислех, толкова повече се разкъсвах между възможните решения. Трябваше да се махна. Исках да се махна, защото не исках да оставам в Англия, но също и защото бях ядосан че не играя в ШЛ. Ето че ме искаше отбор, който играеше в Шампионската лига, но пък също беше в Англия. Не можех да взема решение. Това ли беше отговора, или просто щях да си създам нови проблеми? Не знаех какво да правя. Не се чувствах добре, на емоционално ниво. Не тренирах добре. Исках хората да разберат защо искам да се махна, но всички гледаха на мен като на алчен играч без лоялност - нещо което нямаше как да е по-далеч от истината.

    Понеже Арсенал бяха се откроили като най-заинтересования от мен отбор, започна да се чудя дали смяна на града може да има същия ползотворен ефект като смяна на държавата. Казвах си, че ще ми е по-лесно да запазя анонимност в Лондон, и всъщност това е, което искам. Вече не можех на спокойствие да изляза на улицата или да се разходя до супермаркета. Семейството ми също беше под напрежение. Бях казал на Пере, че не мога да отида в друг английски клуб. Привличах прекалено много внимание - три коли с фотографи следваха семейството ми, когато излизахме от къщи, и четири - когато се връщахме. Щом не можеш да ходиш спокоен по улицата, значи е време да се махнеш. Но може би, си казвах сега, Лондон е нова възможност. Голям град, възможност да се скриеш, и възможност да играеш европейски футбол. Дълбоко в себе си, знаех че не искам това, но започнах да се навивам, че може и да сработи. Съмнението обаче си остана. Отиването в Арсенал имаше потенциала да бъде дори по-лошо от Ливърпул. Щях да си остана в същата страна и щях да настроя феновете на Ливърпул срещу себе си. Бях на път да обърна гръб на единствените хора, които се бяха застъпили за мен. Хората, чиято подкрепа ме изпълваше с благодарност.

    След това не съм мислил какво щеше да се случи, ако Ливърпул бяха приели офертата на Арсенал. Щях ли да стана футболист на Арсенал? Със сигурност щях да съжалявам и не го казвам просто, заради начина, по който се развиха нещата - нямам представа на кое място щяха да завършат Ливърпул през 13/14 без мен, нито знам къде щяха да са Арсенал с мен. Но съм сигурен, че щях горчиво да съжалявам, когато видех феновете на Ливърпул, и те ме видеха с фланелката на един от враговете си.

    Единствената причина, заради която бих отишъл в Арсенал, беше европейския футбол, който те можеха да предложат. Бях се опитал да се самоубедя, че това е най-важното, когато всъщност най-важно беше да се оттърва от всичко това. Бях съсипан. Отчаяно търсех изход. Казвах си, че не може да стане по-зле. Нуждаех се да направя нещо. Не знаех какво. Каквото и да е.

    Тогава се намеси Стивън Джерард. Увери ме, че ако остана в Ливърпул, ще се върнем в Шампионската лига само след един сезон. Ако щях да напускам Ливърпул, каза ми той, трябва да го направя само за някой от големите клубове в чужбина. Не трябваше да предприемам нещо, в което не съм напълно убеден. Ако щях да се местя, трябваше да е правилния ход и по правилните причини. Писахме си текстови съобщения докато бях в Япония с отбора на Уругвай, после говорихме и на Мелууд. Бях започнал да тренирам отделно от Ливърпул преди турнето заради една травма - в противен случай щях да съм с групата. Не се опитвах да насила да ги накарам да ме махнат и Стиви знаеше това. Той ме разбираше.

    Каза ми да изчакам. Нямаше смисъл да изпускам нещо, което се очертаваше като голям сезон за Ливърпул, и възможност да се отплатя на феновете след наказанието. Нямаше смисъл да се махам, освен ако не беше напълно ново и голямо предизвикателство. Нещо ми прищрака в главата, след като говорих с него. Казах си "Борих се толкова упорито, за да стигна там, където съм днес, като футболист. Няма да го проваля заради някаква глупост - необмислено решение и грешна стъпка в кариерата ми. Бях се навивал че решението е трансфер, сега бях сигурен, че не беше."[color=#333333][font=Helvetica, Verdana, Arial, sans-serif][color=#333333][font=Helvetica, Verdana, Arial, sans-serif][color=#333333][font=Helvetica, Verdana, Arial, sans-serif][color=#333333][font=Helvetica, Verdana, Arial, sans-serif][color=#333333][font=Helvetica, Verdana, Arial, sans-serif][color=#333333][font=Helvetica, Verdana, Arial, sans-serif][color=#333333][font=Helvetica, Verdana, Arial, sans-serif][/spoiler]

    Относно тренировките, Кара и Флано:
    [spoiler][/font][/color][/font][/color][/font][/color][/font][/color][/font][/color][/font][/color][/font][/color]Футбола тук (в Англия) е здрав, твърд, бърз. Беше добре, че се сблъсках с това в самото начало, защото така нямах съмнения какво се иска. Първото докосване беше първия урок.

    Можех да го усетя и на тренировки. Още в първите няколко занимания имах едно на ум за Мартин Шкъртел и Дани Агер, защото и двамата са много агресивни защитници. Мартин специално е направо брутален. Дори след няколко сезона, ако се случеше да се замотае в моята част на терена, аз просто отивах от другата страна, за да се оттърва от него. Същото и с Дани. Казах им още след първите няколко тренировки: "Не се притеснявайте, аз го давам по-леко на тренировки, затова и вие не се силете." После прекарах една топка през краката на единия от двамата, без да си давам особено сметка, и ръкавиците бяха хвърлени.

    "Мислех че го даваш полека? Добре, сега ще играем наистина!" Не смятам, че те ми повярваха след това. Но битките ни на тренировки бяха винаги в добър дух, като съотборници. Единствения съотборник, с който съм се спречквал, беше Джейми Карагър. Мисля, че се беше напрегнал, задето не играеше много, и факта, че наближаваше края на кариерата си, така че сме имали някои интересни моменти. Но винаги си стискахме ръцете на края на заниманията.

    Не сме се карали на или извън терена, но трябваше да свикна с начина, по който той тренираше. Никога не тренирам с кори и си казвах "Как може съотборника ми да ми влиза по начин - лесно може да ме кунтузи". Някои от другите момчета ми казаха "Това е неговата игра, така че внимавай винаги да си в движение, иначе ще ти влезе здраво". Очаквах нещо подобно от Мартин или Дани, но не познавах Кара толкова добре и ми се наложи да уча бързо. Аз също съм агресивен на тренировки, но не и до степен да наранявам съотборник. Знам че на защитниците им е по-трудно - трябва да играят здраво, за да покажат на мениджъра, че имат място в отбора, и понякога е трудно да нацелиш баланса.

    Както ми казаха, това е играта на Кара. Той винаги викаше, недоволстваше, за разлика от Стивън Джерард. Винаги изискваше повече. Беше типичния агресивен защитник. Играеше с енергия, която не мисля че съм виждал от друг защитник - гореше в мача.

    Обожавах начина, по който влагаше всичко от себе си в играта. Понякога просто влиташе в единоборствата и се чудех "Как е възможно да влезеш по този начин?" Но не знам дали би постигнал всичко това, и дали би стигнал толкова далеч, ако не беше това му качество. То винаги го дърпаше напред и го правеше по-добър играч. Всичко беше въпрос на характер.

    Не бих казал, че играта му ми липсваше особено през последния сезон. Никога не сме били особено близки, бяхме съотборници, не чак приятели. Но ми липсваше начина, по който говореше. Възхищавах се на начина, по който ни водеше. И винаги когато той говореше, аз слушах.

    Той беше по-близък със Стиви и с треньорите, отколкото с повечето си съотборници. Беше там от толкова отдавна, беше дал толкова много на клуба, а другите играчи идваха и си отиваха. Клубовете се нуждаят от такива играчи - хора, които са били там през целия си живот и го познават из основи. Хора, които схващат нещата и могат да водят другите. Това са хората, които пазят идентичността на отбора. Хората като Джейми Карагър СА клуба.

    Мисля, че Ливърпул сега си има нов Джейми Карагър, и това е Джон Фланагън. Той е много, много подобен. Има същия характер, агресивен е на терена. Може да не блести с технически качества, но се съобразява с ограниченията си и знае, своите силни страни. Когато Кара играеше като бек и отиваше напред, той знаеше какво да прави и какво да не прави. Фланагън е същия. Той знае. Има духа и глада на Кара, същата амбиция да изцеди и последната си капчица талант. Той ще стигне далеч. Футболистите като него винаги ще стигат далеч. Хората може да си казват "той не умее това, не умее онова", но играч като него ще успее. Освен това и той не е лесна опозиция на тренировки.[color=#333333][font=Helvetica, Verdana, Arial, sans-serif][/spoiler][/font][/color]
  3. Like
    cyberfan reacted in Луис Суарес (Гремио)   
    Ако може да се извлече позитив - никой не иска да живее близо до тъщата :sarcastic: :sarcastic: :sarcastic:
  4. Like
    cyberfan reacted in Даниел Стъридж   
    Daniel Sturridge has won the Barclays Player of the Month award for the second time this season
  5. Like
    cyberfan reacted in Даниел Стъридж   
  6. Like
    cyberfan reacted in Джордан Хендерсън (Аякс)   
  7. Like
    cyberfan reacted in Лукас Лейва   
    Мани очилата, сина му е станал за "женене" и още цъка бибата...
×
×
  • Create New...